Никола Ракитин, псевдоним на Никола Василев Панчев (1885-1934)
Поетът е завършил Славянска филология в Софийския университет. Участвал е в Първата световна война. Работи като учител и като директор на Военнно-историческия музей в гр. Плевен. Набеден за злоупотреба с държавни пари и оклеветен, поетът слага край на живота си.
Ракитин още приживе е признат като един от най-нежните български лирици, наравно с Николай Лилиев.
Два фатални дни решават съдбата му - 1 и 2 май 1934 г. Тогава лирикът избира смъртта пред незаслужения позор, който му лепват шайка негодници от военните музеи в Плевен. След смъртта на техния създател и несменяем директор - Стоян Заимов, мястото му заема Ракитин на 19 септември 1932 г.
Новия директор не се нрави на част от служителите, някои от които са близки роднини на Заимов. Те са наясно с честността и безсребърничеството на Ракитин и основателно се безпокоят, че той ще направи ревизия и техните кражби ще излязат наяве.
"Аз постъпих в музеите, без да махна никого, и това е фаталната ми грешка" - ще изповяда по-късно Ракитин. Негодниците скрояват пъклен план. Тъй като са опитни в кражбите и грабежите, първо обвиняват Ракитин, че харчи много пари, значи бърка в музейната каса.
В същото време поетът тегли заеми, за да изхранва семейството си. Половин година той не получава заплата, защото музеите преминават от просветното към военното министерство през 1934 г.
След слуховете за злоупотреба с пари, враговете му пускат мълвата, че той си е намерил нов съмнителен източник на доходи. В тяхна полза идва посещението в Плевен на румънска делегация. Ракитин е сниман непрекъснато с тях, докато ги развежда. Заговорниците пускат донос, че Ракитин е продал скъпо на румънците стратегическа военна карта. И предателството му към България е било щедро заплатено.
Целта е Ракитин да бъде уволнен, за да може шайката да прикрие и унищожи документите и така да скрие кражбите си. Ракитин обаче прибира тези документи и на 14 септември, 1933 год. се обръща към ген. Филипов, като иска запечатване на канцеларията, поставяне на стража и пълна ревизия. Тогава посочва имената на служителите, сплотили се срещу него - Шулц, Таньо Желев, Георги Петров, Петър Генов и Екатерина Бойчева.
"Предотвратете пъкления план срещу мене, за да се хванат истинските престъпници, ония, които десетки години са дерибействали из музеите" - напусто призовава Ракитин.
Жалбите на Ракитин са оставени без последствие. Той е уволнен със заповед номер 327, от 16 септември 1934 г. на министъра на войната. По ирония на съдбата Ракитин дотогава търси помощ най-вече от полк. Иван Стойчев от министерството. А същия е в дъното на заговора. Полковника се е гласял да стане помощник на Стоян Заимов, а назначението на Ракитин направо го вбесява. Докато ръководи престъпната шайка, в същото време той успокоява Ракитин, че всичко ще се оправи.
С уволнението неприятностите на поета не свършват. От всяка следваща работа го уволняват, в което той съзира дългата ръка на роднините на покойния вече Стоян Заимов. И така се стига до получаването на фаталната призовка да се яви на 2 май, 1934 г. в Софийския военен съд. Обвиняват го, че е откраднал вещи от музеите в Плевен.
На 1 май Ракитин е в София, където са и последните му срещи с негови приятели интелектуалци. Един от тях е Недялко Месечков, който го кани да се пресели от Плевен в София. Ракитин го гледа с разсеян поглед и му отговаря: "Да, да, може би ще остана завинаги в София." След час-два заминава за Плевен, прощава се с жена си, целува за сбогом дъщеричките си и веднага отпътува обратно за София.
Към 8 часа на 2 май, влакът минава Своге. Ракитин скача от мястото си, поглежда разсеяно около себе си и казва на своя спътник инж. Маринов: "Отивам да спя!" Наближава фаталния тунел номер 3 до гара Реброво.
Два часа по-късно известяват брата на Ракитин - Любомир, че трупът на поета е открит на парчета. Преди скока си във фаталния тунел номер 3 Ракитин на два пъти прави опити да се самоубие, но жена му Катя и близките му успяват да го спасят. Третия път никой не е могъл да му помогне. Поетът не може да живее без чест.
Опелото е в църквата "Света София".
Вместо да се изобличи шайката негодници, виновна за гибелта на Ракитин, Русенския военен съд ги оправдава на 23 ноември 1934 г. Исканията на интелектуалци за анкета и оневиняване на Ракитин са саботирани от воените.
За своите погубители, поетът пише в предсмъртно писмо до майка си: "Нека Бог ги съди, защото тук на земята е царството на лъжата, подлостта и измамата."
Коварство с подлост ме сразиха,
не съм бил за земята тук.
Ще сглъхне в тая есен тиха
на лирата ми сетен звук.
В делнични грижи бях безгрижен
От малкото доволен бях.
У всекиго аз виждах ближен
Врага си даже не проклех.
Прости, земя, ти моя родна,
Прости, есенен шир златист.
О, господи, с душа свободна,
При тебе ида горд и чист.
Из творчеството: Поезията на Ракитин е предимно пейзажна. Стихосбирката му "Размирни години" е протест срещу войната и насилието над човека.
Съчинения: "Под цъфналите вишни" (1909), "Животът може би е сън" (1911), "Беглец" (1914), "Размирни години" (1919), "Преди да съмне" (1920), "Златните нишки" (1922), "Родното село" (1922), "В тишината на далечния град" (1923), "Васил Левски" (1923- съавтор Ст. Георгиев), "Жената и морето" (1923), "Мургаш" (1923), "На една струна", "Освободеният Прометей" (1923), "Лес" (1924) "Дарове на Балкана" (1932), "Капят Листата" (1933), "Русалска поляна" (разкази, 1938) и др.
Аз обичам песните, които
слушал съм от майчини уста;
те са прости като песента
на разбуненото гъсто жито.
Те са свежи като аромата
на тревите, цъфнали в роса,
с ромона са пълни на леса
и с тайнствеността на планината.
Аз обичам песните, в които
е духът народен съхранен.
На езика майчин и свещен
в тях очарованието е скрито.
====
Балкана моя пръв учител бе,
люля ме волността му, раснах в нея,
учих се от потоците да пея
и да чета по звездното небе.
На моя род ми пееше скръбта
бездомний вихър в тъмни пущинаци,
Разказваха ми гъстите букаци
на подвизи юнашки повестта.
дене летях с орлите замечтани,
ноще в мълчанието усещах бога.
В детинството си аз научих много,
Учител бе ми стария Балкан.
===
Нощта извиши звездния си купол,
струи златиста, мека светлина.
Наситен с мирис въздухът е топъл
и сочен като устни на жена.
О, тая нощ на блянове и сладост!
Опива ме и гали, и зове
дъхът на кипналата буйна младост
в безбрежни равнини и лесове.
Усещам да звъни по всички жили
мъзгата на дървета и треви,
с води през ниви път извили,
копнежа си земята ми мълви.
Копнеж по нещо светло и далечно
разкрил ширно звездния покров.
Духът ми окрилил с надежда вечна,
сърцето ми изпълнил с любов.
Поетът е завършил Славянска филология в Софийския университет. Участвал е в Първата световна война. Работи като учител и като директор на Военнно-историческия музей в гр. Плевен. Набеден за злоупотреба с държавни пари и оклеветен, поетът слага край на живота си.
Ракитин още приживе е признат като един от най-нежните български лирици, наравно с Николай Лилиев.
Два фатални дни решават съдбата му - 1 и 2 май 1934 г. Тогава лирикът избира смъртта пред незаслужения позор, който му лепват шайка негодници от военните музеи в Плевен. След смъртта на техния създател и несменяем директор - Стоян Заимов, мястото му заема Ракитин на 19 септември 1932 г.
Новия директор не се нрави на част от служителите, някои от които са близки роднини на Заимов. Те са наясно с честността и безсребърничеството на Ракитин и основателно се безпокоят, че той ще направи ревизия и техните кражби ще излязат наяве.
"Аз постъпих в музеите, без да махна никого, и това е фаталната ми грешка" - ще изповяда по-късно Ракитин. Негодниците скрояват пъклен план. Тъй като са опитни в кражбите и грабежите, първо обвиняват Ракитин, че харчи много пари, значи бърка в музейната каса.
В същото време поетът тегли заеми, за да изхранва семейството си. Половин година той не получава заплата, защото музеите преминават от просветното към военното министерство през 1934 г.
След слуховете за злоупотреба с пари, враговете му пускат мълвата, че той си е намерил нов съмнителен източник на доходи. В тяхна полза идва посещението в Плевен на румънска делегация. Ракитин е сниман непрекъснато с тях, докато ги развежда. Заговорниците пускат донос, че Ракитин е продал скъпо на румънците стратегическа военна карта. И предателството му към България е било щедро заплатено.
Целта е Ракитин да бъде уволнен, за да може шайката да прикрие и унищожи документите и така да скрие кражбите си. Ракитин обаче прибира тези документи и на 14 септември, 1933 год. се обръща към ген. Филипов, като иска запечатване на канцеларията, поставяне на стража и пълна ревизия. Тогава посочва имената на служителите, сплотили се срещу него - Шулц, Таньо Желев, Георги Петров, Петър Генов и Екатерина Бойчева.
"Предотвратете пъкления план срещу мене, за да се хванат истинските престъпници, ония, които десетки години са дерибействали из музеите" - напусто призовава Ракитин.
Жалбите на Ракитин са оставени без последствие. Той е уволнен със заповед номер 327, от 16 септември 1934 г. на министъра на войната. По ирония на съдбата Ракитин дотогава търси помощ най-вече от полк. Иван Стойчев от министерството. А същия е в дъното на заговора. Полковника се е гласял да стане помощник на Стоян Заимов, а назначението на Ракитин направо го вбесява. Докато ръководи престъпната шайка, в същото време той успокоява Ракитин, че всичко ще се оправи.
С уволнението неприятностите на поета не свършват. От всяка следваща работа го уволняват, в което той съзира дългата ръка на роднините на покойния вече Стоян Заимов. И така се стига до получаването на фаталната призовка да се яви на 2 май, 1934 г. в Софийския военен съд. Обвиняват го, че е откраднал вещи от музеите в Плевен.
На 1 май Ракитин е в София, където са и последните му срещи с негови приятели интелектуалци. Един от тях е Недялко Месечков, който го кани да се пресели от Плевен в София. Ракитин го гледа с разсеян поглед и му отговаря: "Да, да, може би ще остана завинаги в София." След час-два заминава за Плевен, прощава се с жена си, целува за сбогом дъщеричките си и веднага отпътува обратно за София.
Към 8 часа на 2 май, влакът минава Своге. Ракитин скача от мястото си, поглежда разсеяно около себе си и казва на своя спътник инж. Маринов: "Отивам да спя!" Наближава фаталния тунел номер 3 до гара Реброво.
Два часа по-късно известяват брата на Ракитин - Любомир, че трупът на поета е открит на парчета. Преди скока си във фаталния тунел номер 3 Ракитин на два пъти прави опити да се самоубие, но жена му Катя и близките му успяват да го спасят. Третия път никой не е могъл да му помогне. Поетът не може да живее без чест.
Опелото е в църквата "Света София".
Вместо да се изобличи шайката негодници, виновна за гибелта на Ракитин, Русенския военен съд ги оправдава на 23 ноември 1934 г. Исканията на интелектуалци за анкета и оневиняване на Ракитин са саботирани от воените.
За своите погубители, поетът пише в предсмъртно писмо до майка си: "Нека Бог ги съди, защото тук на земята е царството на лъжата, подлостта и измамата."
Коварство с подлост ме сразиха,
не съм бил за земята тук.
Ще сглъхне в тая есен тиха
на лирата ми сетен звук.
В делнични грижи бях безгрижен
От малкото доволен бях.
У всекиго аз виждах ближен
Врага си даже не проклех.
Прости, земя, ти моя родна,
Прости, есенен шир златист.
О, господи, с душа свободна,
При тебе ида горд и чист.
Из творчеството: Поезията на Ракитин е предимно пейзажна. Стихосбирката му "Размирни години" е протест срещу войната и насилието над човека.
Съчинения: "Под цъфналите вишни" (1909), "Животът може би е сън" (1911), "Беглец" (1914), "Размирни години" (1919), "Преди да съмне" (1920), "Златните нишки" (1922), "Родното село" (1922), "В тишината на далечния град" (1923), "Васил Левски" (1923- съавтор Ст. Георгиев), "Жената и морето" (1923), "Мургаш" (1923), "На една струна", "Освободеният Прометей" (1923), "Лес" (1924) "Дарове на Балкана" (1932), "Капят Листата" (1933), "Русалска поляна" (разкази, 1938) и др.
Аз обичам песните, които
слушал съм от майчини уста;
те са прости като песента
на разбуненото гъсто жито.
Те са свежи като аромата
на тревите, цъфнали в роса,
с ромона са пълни на леса
и с тайнствеността на планината.
Аз обичам песните, в които
е духът народен съхранен.
На езика майчин и свещен
в тях очарованието е скрито.
====
Балкана моя пръв учител бе,
люля ме волността му, раснах в нея,
учих се от потоците да пея
и да чета по звездното небе.
На моя род ми пееше скръбта
бездомний вихър в тъмни пущинаци,
Разказваха ми гъстите букаци
на подвизи юнашки повестта.
дене летях с орлите замечтани,
ноще в мълчанието усещах бога.
В детинството си аз научих много,
Учител бе ми стария Балкан.
===
Нощта извиши звездния си купол,
струи златиста, мека светлина.
Наситен с мирис въздухът е топъл
и сочен като устни на жена.
О, тая нощ на блянове и сладост!
Опива ме и гали, и зове
дъхът на кипналата буйна младост
в безбрежни равнини и лесове.
Усещам да звъни по всички жили
мъзгата на дървета и треви,
с води през ниви път извили,
копнежа си земята ми мълви.
Копнеж по нещо светло и далечно
разкрил ширно звездния покров.
Духът ми окрилил с надежда вечна,
сърцето ми изпълнил с любов.